Сянката и тъмнината.
Избяга далеч и остана там – така ти е по-добре нали!?.
Не те виня и аз бих избягал ако мога … На теб ти е лесно, реши и го направи… за мен не е така…
Има неща които колкото и да искаме не можем да променим. Сянката е моя,аз не мога да избягам от нея, не че не съм се опитвал. Разбира се че съм го правил,кой не е, но не се получи или тя е упорита или на мен ми липсва нужната сила…
Да разбира се – опитвал съм и да я убия… поставял съм и капани, бесил съм я тровил съм я… жилава е… мисля че със скок от високо ще успея, но не ми стиска, затова ще си живея с нея… и ще се съобразявам с това което прави тя…
Реших че светлината и дава сила… реших да я реша от силата и и така да я победя… Затворих се в къщи, счупих лампите, закрих прозорците и заживях сам в тъмнината. Вече не виждах сянката си, но и усещах че макар и слаба, макар и невидима тя е някъде тук спотай ва се… дебне ме… Нашепва ми в тъмното и чака… тя е търпелива, но реших и аз да бъда силен и да се боря докрай… Започнах да свиквам и да приемам тъмнината за приятел. Стртаха от тъмното постепенно изчезна…
Вече не ме беше страх от фантазиите ми. Тъмнината ми стана приятел, усещах как ме обвива нежно, как ме гали, как ме насочва. Тя ми показа истинското лице на старите ми приятели, разкри ми истината за тях. Лицемерието и егоизма им. Сега разбрах че те са фалшиви. Благодарих и искренно и и се отдадох. Понякога фалшивитеми приятели идваха и звъняха на вратата ми. Не им отварях не ми бяха нужни, имах си тъмнината. Строших звънеца, но лицемерите започнаха да чукат на вратата. Звукът ме влудяваше и помолих тъмнината за помощ, тя винаги бе с мен тя ме разбираше и подкрепяше. Измислихме план и когато следващия път се почука, аз отворих и ги поканих да влязат. Гледаха ме странно и ми говореха нещо усмихвайки се. Знаех че тези усмивки са фалшиви, извиках тъмнината и усмивките им изчезнаха. Скоро писъците секнаха и останах отново сам с тъмнината. Блаженството ме обгърна, благодарен и се отдадох отново с цялата си душа. Тя ме прие ласкава и потънахме в забрава. Забравих за времето, то ми бе ненужно нали тъмнината бе с мен, бяхме заедно, другото нямаше значение.
Нещо не спираше да ме притеснява, усещах чуждо присъствие което пречеше да съм сам с моята любима тъмнина. Почти бях забравил за сянката… почти я бях накарал да изчезне, не и давах светлина и тя линееше. Беше слаба, влачеше се едва едва след мен, невидима и безсилна, но присъствието и опорочаваше святоста на моето щастие. Постоянно ми напомняше за присъствието си и караше стари спомени да нахлуват в главата ми, като варварски орди. Знаех какво трябваше да направя, знаех че трябваше да реша този проблем завинаги. Бях слаб и страхлив, помолих тъмнината за помощ и тя се отзова веднага. Даде ми сила и смелост. Благодарих и тихо и я прегърнах с любов и преклонение. Прескочих труповете в коридора и излязох навън. Лунната светлина бе слаба, но усетих как започна да възвръща силите на сянката ми. Трябваше да побързам преди да е станала силна отново. Забързах към на-високата сграда. разминавах се с някакви хора те се спираха и ме гледаха странно, разбрах защо. Те бяха роби на собствените си сенки, но не го осъзнаваха. Опитах се да им обясня да им покажа истината… Не ме разбраха и избягаха. Само една жена остана и продължи да ме слуша, но четях нерабиране в очите и. Нямах време да я убеждавам, затова се пресегнах и и помогнах да се отърве от сянката си. Оставих я да лежи на земята и се запътих към най-високата сграда която видях. Докато се качвах по стълбите чупех всички лампи за да помогна на тъмнината да ме следва. Тя не ме остави сам, а ми помагаше и напъстваше, толкова нежна, толкова всеотдайна, бях и признателен и незнаех как да и покажа цялата си любов. Сълзите ми потекоха от толкова благодарност и любов, те бяха дар за нея и тя го прие. Об гърна ме с цялата си красота и закрила и ме поведе вдъхвайки ми нови сили. Качих се последния етаж. Сянката ми усещаше че искам да се отърва от нея и се дърпаше с последните си сили. Чувах молбите и писъците и усещах страха и. Това ми даде смелост за последните крачки. Не се поколебах нито за миг. стиснах я силно и я хвърлих през прозореца. Тя ме повлече със себе си, но аз знаех че тъмнината е там и ме чака усмихнах се и протегнах ръце да я прегърна…
